И като отминат сирените забързват крачка (който изобщо се е спрял де). Всичко е постарому-богатий с парите, бедний – с трудът!
Вият из нашенско едни сирени. Чуваш ли ги, воеводо? Стряскат покоя ти вече сто и амнайсети път. Някои спират чинно по улиците, други стават прави у дома си – никой не ги види, ама е почит. Трети и четвърти, че и по-нататък бройка, изобщо не им дреме. Сирените са за теб и момчетата.
„Не ме ли забравихте вече?”, вероятно си мислиш. Робът помни. Това е едно изкуство, което е усвоил до легендарност. Ама освен теб, се сеща и за господарите си. Па, ако не за тях, то се озърта за нови. Понашему сайбии да видиш. Колкото си искаш! Дето се вика, за всеки има по един. От сваляне на потури не остана време да се вдигат. Пък то днешните и едни потури, еб.. му таковата. Робът сега дори не може да побегне щото ще се сколени заради свалените гащи и туп-пак о чело пред поредния господар. Казах ти, че са много.
Пък как отбелязват смъртта ти! Сякаш е празник, а не задушница. То са фойерверки, зари, комитети по тържеството даже. И всички уж те тачат, пък като на сватба. Пременени, със светнали погледи. Коленичат за по минута, не цяла де. И в на всеки главата грижи. Я как ще изглежда пред раята, я как върви гешефтът в този момент, я за тока. Тва последното е само за раята. Много речи, много нещо. Все възвишени. Все, че никога няма да се забрави подвига ти, че България не би била същата без теб…
И като отминат сирените забързват крачка (който изобщо се е спрял де). Всичко е постарому-богатий с парите, бедний с трудът. Сами не вярват в словата си, пък за действията им-само башибозук може да им е равностоен. За раята, дали вярва или не, е без значение. Тя си е рая. Знаеш каква е, що чувства, що мисли, кому се кланя. Така неистово си търси господаря, че в един момент се обърква. Кой беше, тоя или оня, левия или десния, на Изток или Запад, напред или назад? Винаги им е средния, ама не улучват изпървом, та после охкат от болката.
Сигурно ще питаш за лудите глави? Има, ама са по механите и се трепят за плет и педя земя, помежду си разбира се. По време на сирените цъкат с език. Гюрултия някаква.
Краят на сирените, воеводо, и животът робски продължава. С тях те погребваме за пореден път, но пищно-със заря и фойерверки. Като на сватба. До следващия път. Робът продължава да си я кара все така и да изпитва неприязън към всеки, който няма господар.
Само ти умря свободен. Радвай се! Пък може джангърът да е и за това? Де да знам. Една даскалка преди години шамароса и изгони един келеш дето бе казал, че си бил луд да изоставиш гаджето и да ходиш да те трепят. И нея я пенсионираха, свободно. Четата не губи последователи, ама са малцина. Инак да ги видиш, цяла армия, но докато не пукне и последния гръм от зарята-тогава пак си стават същите-рая безподобна. Страхливи, гъзолизци, слагачи, със свалени потури, точно както си трябва. Робът продължават робския си живот. И се радват, радват се бе, на… твоята смърт!
Бог да ни прости, дано! Защото прошка за такива като нас няма.
До следващия „празник”, воеводо! Ако не чуеш сирените и зарята, значи всичко е свършило.
24shumen.com
