Като мелодия е. Щракането на копчетата.
Няма петолиние.
Няма спиране.
Няма болка.
Освен онова тъпо чувство на…
На хоризонт, който не може да бъде достигнат.
Като път през разбити релси на влак, който е отминал и никога няма да се върне.
Не ги поправяме. Прекрачваме и продължаваме.
Детайлите на битието отчупват разни неща.
Ние пак ги поставяме на мястото им.
Съграждаме картината, не позволяваме тя да рухне.
Бродим, там, където смятаме за правилно.
Правилно, грешно, та кой може да ни съди?!
Просто хора, приятелю, просто човеци, с всички кусури…
Копчета, болка, кривини и правдини – трънливият път на словото…
То винаги остава, „паметник неръкотворен“. Съгражда се с душа, ред по ред, най-нежното перо, с което човек разполага.
Словото винаги ще пребъде. В началото бе то и в края ще бъде.
В памет на Илхан Андай, 6 месеца без онова перо, което съграждаше с душа!
От редакцията на 24shumen.com
