-Аре, маа, краката ми се надуха. Ай, че ми се пие тука в т`ва!
Тъй крещи един мъж на жена си. В мола. Събота ден. Раб`та няма. Има шопинг. Лечение за душата, джоба, себедоказване и себепоказване. В цялата прелест на съвременните човешки категории. От село в града и обратно. В средата, поочовечени и поомаймунчени. Асорти манталитет, карашък концепции за животосподелянето.
Чудни гледки.
***
Селата са изчезващ вид. Нещо дето го има на картата или в някакъв документ, но реално хората там се водят…, ами също на книга. В едно дори не бяха разбрали, че нямало „джан-джун“ човек, но пък праснали изборна секция, защото на хартия имало стотици население. Остава усещането, че живеем в някакви паралелни реалности. Едната моделира отношение по паветата, другата е из камънаците, нейде си.
По селата се случват разни неща, но невинаги от човешки билогични единици. Което не пречи да се чака бюлетина и от там. Едната реалност просто не може да проумее другата. Камо ли да я достигне и да осъзнае истината. София не вярва на селата. Селата не вярват на София. „Два свята“ в нов вариант. Един излишен и един необходим. Кой -кой всеки сам преценява.
От единия свят хората се преместиха в другия. Болшинството. Осъзналите се пък драпат за „назад към природата“. И са готови дори голи ръце да заровят в земята, за да я почувстват така, както трябва. Пък и може би да свикнат, че рано или късно всичко свършва там. „Пръст при пръстта“.
Но преди това…
***
„Хайде, чорапи, прашки, ку*венски гащиии“, дере се възрастна дама, турила шарена забрадка, маршируваща бавно, като на парад, из сергиите на един пазар в български град. Държи важни стоки в себе си и ги продава. За крайници и за седалища. Предизвиква усмивки с идеята за маркетинг. Фръцка въздебел задник и се хили, а златният й зъб блести на слънцето. Сергиите от ламарина. Опънати по тях чаршафи за допълнителна козирка. Всякаква музика звучи от продавачите на пиратски дискове. Яко дране във всеобщата какафония.
Така бе дори из големите градове на страната.
После всичко се концентрира в големите търговски центрове. Лъскаво, готино, място за срещи, покупки, ама пак със същите персонажи.
***
По рекламите може да се съди за нуждите, потребностите и състоянието на едно общество. Из нашенско-лекарства, жажда, много евтина храна, вагинален дискомфорт, дългове.
Тоест, промоции по чуждите вериги, фирми за кредити, болести, алкохол.
„Какво му трябва друго на човек?!“, би се провикнал някой паветен аристократ. Но родната бохема си знае промоциите. И тя от селото се озова в… моловете.
***
Пълно с пустеещи земи из страната. Как да се върнат хората по тях? Отговор-като се издигнат там молове.
Рецептата е на един нашенец.
„Ние не произвеждаме почти нищо. В сферата на услугите сме. По-конкретно в западна посока. Натам пращаме хора, да са в услуга на развиващия се свят. У дома-плевели и разруха. Почти не строим заводи, концентрирали сме се главно в молове. Да харчат пара гастарбайтерите тук и останалите. Много е яко в мола. Особено през уикенда. Пълно с народ. Един заголил шкембе и бъркащ си усилено в пъпа. Тениската доволно до гърдите. Жена му шамаросва децата. Диалектите може и да са от различни области на страната, ама плесниците все едни и същи. Универсалният жестомимичен подход във възпитанието. Думите са излишни.
Навсякъде като заря от светкавици. Телефоните са в режим „Фото“. Селфита навред. Сякаш не са в магазин, а под Айфеловата кула.
Спорове в заведение. Млад мъж и гаджето му се карат. „Ти ли мъъъ?“, вика напереният и… забива главата на момичето в масата. После бързо се изтегля. За момент стъписване от околните, ама после всичко си продължава постарому.
Пълно с народ, ей. Алеко ако бе, щеше да забрави Чикаго и „подемната машина“. През уикенда такива подемници има из търговските центрове, че свят ще ви се завие. И всеки помъкнал със себе си същината на собствения успех. А той е в освободеността в порядките. Няма по-голяма мечта на нашенския селяк, освен тази, да посети мол. И да се фръцне с обособените си разбирания за всичко из галактиката…“.
Анализ на чест гост в център за търговия, зяпане, селфита, породили опустелите села.
***
В същото време по селата кипи от живот. Но от друга категория граждани. Тези, решили да се сливат с природата. Израснали по градовете, но в един момент разбрали, че спокойствието е нейде другаде.
Как се случиха нещата…
Държава с близо 70-80 процента селско население. Влюбено в земята. Огромни фамилии. Деца се раждат, защото трябва да се обработват площите. И всеки е ангажиран в дейността.
Пристигат обаче мераклиите за „равенство и пролетариат“ и се започва отселячването. Земята се отнема принудително, дори брутално. Строят се заводи и хората тръгват към градовете. Най-големият грабеж на нацията. Дори по-голям от приватизацията на онзи марксистски икономист, който реши да си създаде капиталистически елит и всякакви комсомолци станаха несметно богати.
Раждат се по-малко деца, защото няма нужда от работна ръка за собствената земя. Пък и квадратурата на панелката не позволява.
Впоследствие времената се променят и земята се връща. „Ама не мож` ма върна на село повече“. В града също тегоба. Масова емиграция. И така.
Пустеещи земи, разруха и молове.
***
„Докато другите ходят по търговски центрове през уикенда, аз ходя на село. Обработвам си двора, градината. Правя оградата, опъвам мрежи, цепя дърва, ремонтирам нещо по къщата. Ровя с ръце тази земя и я мириша. Това е наследството на дедите ми. Не ми трябват гащи на промоция. Имам си. Както имам и земя, небе, птици над мен за компания. Гащите и снимките не ме интересуват. Не те са важни. Скоро всеки ще го разбере. Докато се чудят защо разни хора от чужбина бягат от големите градове и купуват имоти по селата. И се радват за сделката на живота си. Ще го разбере всеки, но може и да е късно“.
Това пък споделя един човек, дето му е през крачола за молове и гащи, сандалки, селфита и прочие. Каква кола имаш, кой измисленяк ти е решил модела на тениската, кое поколение телефон си бутнал в окъсаните дънки, е без значение. Някой отгоре гледа обаче и искрено се забавлява от щенията на примитивите долу.
Бъдете сигурни.
Защото не дишате зейнали ауспуси, нито пък ядете смартфони. Тоалетната в мола може да не прилича на външния клозет в двора на село, но поема същите неща, със същата миризма. Там няма пролет.
***
Докато вселената на нашенеца придобива други ширини, то родни географски понятия изчезват. Бавно, но сигурно растенията пленяват камъните на къщите, порутват ги, заличават миналото. Докато планината отново не възцари епохата на самотата.
Все по-малко остават обработваемите земи. Европа отвори фондовете, но отвори и границите. И не останаха хора за нивите. За които се отделя най-голям ресурс. Но пък има далавера. Солунска митница няма, има Еврофонд. Има и вериги. С промоции с щампа „Родна ферма“ и ситен надпис „Отгледано, заклано и доставено от Белгия“.
Вериги и самота. Гащи и суета. Едните в града, другите по селата.
Селяци по манталитет напълниха градовете, градски пък мечтаят за селата.
Ха, разбери!
Жельо МИХОВ
24shumen.com
