На пръв поглед изглежда парадоксално: България, една от по-бедните страни в Европейския съюз, е сред най-настоятелните за въвеждане на еврото, докато по-развити икономики като Швеция, Дания, Полша, Чехия и Унгария продължават да използват собствените си валути. Обяснението обаче не е в „изпреварване“, а в различни икономически модели и политически избори.
България: еврото като логично продължение
От 1997 г. България живее с валутен борд, при който левът е твърдо фиксиран – първо към германската марка, а след това към еврото. Това означава, че страната отдавна няма самостоятелна парична политика. В този контекст въвеждането на еврото не отнема реален суверенитет, а по-скоро формализира съществуващото положение.
Освен това България няма право на отказ от еврото. При присъединяването си към ЕС през 2007 г. страната пое ангажимент да въведе общата валута, след като покрие необходимите критерии. За София еврото се разглежда и като политически сигнал за стабилност, по-нисък валутен риск и по-голямо доверие от инвеститори.
По-развитите икономики: силата на избора
В много от по-богатите държави ситуацията е различна. Дания има официална клауза за отказ и съзнателно запазва кроната, макар тя да е фиксирана към еврото. Швеция формално е задължена да въведе еврото, но след референдум през 2003 г. умишлено отлага процеса, като не влиза в механизма ERM II.
Полша, Чехия и Унгария разчитат на собствените си валути като инструмент за икономическа гъвкавост. При кризи те могат да коригират курса, да стимулират износа или да омекотят външни шокове – възможности, които еврозоната не предлага.
Не парадокс, а различна логика
Румъния, подобно на България, е длъжна да въведе еврото, но все още не е готова икономически и институционално. Така се оформя ясно разграничение: по-малките и по-зависими икономики търсят стабилност чрез еврото, докато по-силните си позволяват да изчакват.
В крайна сметка въпросът не е кой е „по-развит“, а кой има избор. За България еврото е котва на стабилност. За други – националната валута остава инструмент на самостоятелна политика.
Ерхан Алемдар
