Няма по-силна метафора за състоянието на днешното общество от една обувка, потънала в локва след дъжд. Нито за човека, нито за държавата. Там, в калта на ежедневието, лежат не само износени подметки, а и цели човешки съдби – смазани между наредби, формуляри и институционални стени, по-гладки и хлъзгави от мокрия асфалт.
Но нека си признаем – обувката може да е на всеки един от нас. На пенсионера, който три седмици обикаля гишета за добавка от 50 лева и накрая разбира, че „не отговаря на критериите“. На младия човек, решил да започне бизнес, но изгубил се в лабиринта на разрешителни и регулации, които имат повече страници, отколкото възможности. На лекаря, който прекарва повече часове в попълване на отчети, отколкото в разговори с пациенти. На учителя, който вече не разработва уроци, а проектни предложения.
Една обувка, побираща целия парадокс на българската държава – бюрократичната конструкция, в която човешкото е маргинално. И така докато човекът постепенно изчезне между редовете.
Истината е проста: нито едно правителство не е успяло да прекрачи калта и да я превърне в глина, с която внимателно да извае по-доброто бъдеще. Всички знаем, че човекът, който плаща данъци, гласува и се опитва да живее почтено, остава невидим. Той е онази розова обувка край пътя: използван, изцапан, но упорито присъстващ. Държавата пък си минава покрай него, все едно го няма.
Едно запомнете обаче: Колкото и кал да се натрупа, всяка обувка оставя следа. Следа от усилие, от вяра. Нито един формуляр не може да изтрие човешкия стремеж да стигне до върха. Бюрокрацията може да отлага, но не може да унищожи човешката упоритост. Тя може да създаде нови препятствия, но не може да спре онези, които все още вярват, че пътят има смисъл.
Тарковски някога е написал: „Човекът е направен така, че трябва да страда, за да разбере.“ Едно напомняне, че не сме жертви на съдбата, а на логиката, по която сме построили държавата си. Истинската промяна няма да дойде, когато сменим правителството, а когато променим самата философия на управлението. Защото обувката може да е мръсна, скъсана и забравена, но докато има кой да я види, да се наведе и да я вдигне, все още има надежда. Че най-доброто предстои…
Михаела ИЛИЕВА
24shumen.com
