Той е главен инспектор Росен Борисов. Началник на сектор „Превантивна и контролна дейност“ при РДПБЗН-Шумен. Бил е офицер за свръзка за оказване на помощ на пострадалото население в Турция. Пътувал е с екип на Столична община. Полетът е бил до Адана, а мястото – Антакия. Пристигнали на 11 февруари.
„Първото нещо, което трябваше да направим бе да помогнем за доставянето на хуманитарната помощ, изпратена от БЧК. Ние сменихме екипа, не сме първи екип на място. Предадоха ни техниката – два специални автомобила на Столична община. С тях и един микробус, осигурен от АФАД пътувахме за Антакия. Придвижването бе тежко, защото имаше много голям трафик. Трасето бе пълно с товарни автомобили, доставящи хуманитарна помощ. Трудност създаваха и разрушените от земетресението пътища“, разказва Борисов. Той и колегите му пътували близо седем часа на разстояние 200 километра. Пропаданията по трасето били компенсирани с направени дублиращи отсечки. „Влизаш, заобикаляш участъка и продължаваш. Почти навсякъде вече го бяха ремонтирали- със земни насипи, и се минаваше, макар и по-бавно. В Адана нещата изглеждаха напълно нормално, нямаше нищо притеснително. Доста малко бяха сградите, които бяха повредени. Но слизайки в южна посока надолу 50 километра преди Антакия, не помня името на населеното място, но там всяка втора къща беше разрушена. Хората, почти всички, бяха седнали на столове, запалили по един огън, и се топлеха. Спяха на столове, завити с одеяла. Нямаше хора по къщите“, спомня си Борисов.
Той разказва, че броени дни след земетресението в Антакия няма ток, вода, газ. Всички хора били по улиците. „Нямаше време да си правим лагер като пристигнахме. Около 01.30 часа започнахме работа. Останахме на терен до около 5.00 часа сутринта. В квартала, където бяхме 80% от сградите бяха разрушени. Малкото оцелели постройки бяха с нарушена конструкция – килнати настрани, напукани стени, колони, паднали по няколко етажа. Колегите от Столична община разполагаха с много добра техника за откриване на живи хора, улавят вибрации по конструкция. Един човек от местните жители ни помагаше“, продължава разказа си Борисов. Когато издирвали живи хора, работата в радиус от около 200 метра спирала. Гасели двигателите на автомобилите и генераторите. Пазели пълна тишина, защото фините уреди улавяли всякаква вибрация, а местен човек започвал да вика на турски език: Има ли някой, ние сме спасители, ако ни чуваш почукай. Повтарял питането няколко пъти. При пълна тишина уредът се поставял в сградата на чиста бетонна плоча, за да се усети всяка вибрация.
„Налагаше се да си разчистваме места. Още по-опасно… първата сграда на която отидохме, беше толкова наклонена, че във всеки един момент можеше цялата да се срути върху нас“, връща се към трудните мигове героят от Шумен.
Имали спасителна техника за разкъртване, за пробиване на отвори в бетонни плочи, хидравлични инструменти. Генератори за ток осигурявали осветлението на работната площадка. След като „прослушали“ сградата, екип от турски спасители обследвали развалините с дрон. Българският екип съдействал на колегите си за разчистването и осветяването на мястото. После отишли до сградата на местната пожарна. Тя обаче била срината върху автомобилите. Пред руините на всеки 10 метра имало запален огън. Борисов и екипът от България успели да отдъхнат за кратко в колите и в 7.00 часа сутринта отново били на терен. Търсили място да си устроят базов лагер. Местната полиция изграждала свои лагери, защото било предвидено масирано присъствие на органите на реда, след като спасителите си тръгнат.
Турските полицаи дали на нашия екип две палатки. „Благодарни сме им. Ситуацията бе много тежка, нямаше санитарни помещения, вода, наистина нямаше нищо. Турските полицаи ни носеха храна“, продължава разказа си Борисов. Второто място, на което работил бил квартал извън централната част с по-ниски сгради и може би по тази причина по-малко засегнати от труса.
„Отидохме при една пететажна жилищна сграда, от която вече бяха спасили четирима души. В сградата са живеели 60. Бяха извадени 10 човека, но шестима от тях – мъртви. Там ми направи впечатление, че започнахме работа на шестия ден вечерта. Дойде една възрастна жена, едва вървеше, разчупи си хляба на две и подаде на колежката от Пловдив. Казахме, че няма нужда, но тя каза: Самият факт, че вие сте тук ни успокоява. Имахме и друг много тежък момент. Момчето, което бе с нас и призоваваше да търсим оцелели хора в сградата беше почти без глас. Бе 18-20-годишен. Опита се да каже какво става, разплака се, едва си довърши изречението. Разказа, че е загубил приятелката си в тази сграда. Тук някъде били и родителите й. Започнахме да помагаме. Хората искаха, ако не могат да бъдат спасени живи техни близки, поне да ги погребат. Стояха отстрани и чакаха с надеждата жив или мъртъв да бъде намерен техният близък. Извадихме няколко починали… Трябваше да се работи много внимателно“, връща се с огромна тъга към трагедията Борисов.
Разказва, че ходили в огромна сграда, където живеели около 1 000 души. Луксозен комплекс, но спасителите успели да извадят от развалините общо 300 човека – живи и мъртви. „Там видях момче от България, търсиха сестра му… Хората разказваха, че при строежа на сградата, в разрез с изискванията, майсторите разреждали бетона с вода. За съжаление, нашата група не успя да намери и да спаси жив човек. Шансът да намерим оцелели бе по-малък, отколкото в първите часове след трагедията“, продължава разказа си шуменският спасител и споделя, че няма да забрави как почти целия град бил сринат, но хората не спирали да им благодарят за помощта и да делят оскъдния си залък с тях. Помни и благодарността в очите им, когато им нарязали дърва, с които да се топлят в мразовитите февруарски нощи. „В такъв момент не се сещаш за собствения си живот, мислиш за близките си. Повечето хора бяха млади, когато видех малко детенце в квартала, в който бяхме, се сещах за моите деца… Страхът в такава ситуация е важен, защото те пази жив, но с колегите не се поддадохме на страха. Ако ни беше обзел, нямаше да можем да работим. Нещата трябва да се правят с умерен риск“, размишлява Борисов.
През 2021 година той ходил на занятия в Турция. Били в Текирдаа. Там сценарият бил земетресение, над 7 по Рихтер. „Бях в състава на българския модул за издирване и спасяване с градска среда. Всички процедури, стъпки и дейности сме ги проигравали. Обаче реалната ситуация с действителната обстановка няма нищо общо с тренировката. Тези неща остават в съзнанието до края на живота. Надявам се, и се моля никога да не се случва… Но винаги ще помагам – когато и с каквото е необходимо“, споделя още спасителят.
24shumen.com
