Те стъпват с историята на плещите си, усещайки всяка тегоба на съвремието по ходилата си. Болките са отминали. Остава чакането. За поредната крачка или прелом. Лекото неудобство и взорът отвъд дувара, където са безбрежните хълмове.
Историите на едни галошки. Които понасят обществото на пазителите. Патриархатът на отминалото време. Съсухрените ръце на традициите, от които някак си съвремието се гнуси.
Защото „дяволът носи Прада“.
Рогатият да нахлузва какво си ще.
Тук е друга епоха. Запазила дори в малкото убождане от камъчето по ходилото спомена за времената на истината. Не в измамната лъжа на смартфоните…
„А едно време беше…“
И той въздиша, изпущайки дим от цигарата. Два бастуна, опрени на краката. Седнал на неизползваните блокове за оградата. Самар до него. Каскет на главата като в отминалите години на плановата икономика. Вълнени чорапи, прегърнали крачолите на панталона. Побелялата брада. Черницата, помнеща като фиданка прадядо му.
Бай Мюмюн отправя взор през дувара, за да види баирите. Въздиша, спомня, изпуска дим след поредното дръпване от цигарата.
Помни, знае, мисли, въздиша.
Токите на гумените галошки издават тънък звук. Единствен фон на думите „А едно време беше…“.
Правят се от гума
Подобен род обуща не ги продават в моловете. Както и терлиците от вълна.
Това е дрескодът на хората по селата. Терличките се плетат саморъчно. Гумените обувки ги продават по време на общинския пазарен ден за по няколко лева. Преди вървяха по два, сега не се знае.
Това е облеклото на нашите хора по селата.
Това е последната отломка от народа ни.
С мотички, лопати, като в 19 век.
Това им бе осигурено.
Субсидиите отиват другаде-при хората наведени, но не от работа. При хората с политкоректни обноски. При хората с джипове. Които не вярват на галошките.
На пазара
Галошки се продават навсякъде де що има сергийка. Търсена стока. Ценена. Наред с всичко за бита по селските тържища. От синджири за магаре до буркани.
„Удобни са бе, чеде, удобни. Ей на, аз без тях не мога. Лесно се нахлузят, лесно се отхлузят. Какво повече?“, дума възрастна жена, избрала новите официални обувки за работа от пазара в селото. Старите вече не стават.
Огъва ги, за да тества еластичността. Кимва одобрително и плаща.
Всяко камъче на пътя се усеща от тънката подметка.
„На вълнен чорап ги нося“, казва жената, за да опровергае несгодите за ходилата.
„Кой не е свикнал, той да му мисли“, подпечатва сделката търговецът. Хвали се, че е продал няколко хиляди чифта за 20 години.
Колко тежи?
„Колко тежи мъката?“
Въпрос към стареца, който дреме до кантарчето си. Печели от килограми живо месо. Тегли хора срещу левче. Бай Наско е откровен. За разлика от уреда. Везната лъже. С поне едно 8-10 кила. Казват го клиенти. Трябва настройка.
„Те много настройки трябват за живота. Лъжело кантарчето. Ми, че то в парламента най-много лъжат, даже повече“, констатира и оборва негативните мнения Наско.
Атанас означава Безсмъртен.
Като галошките.
За разлика от кантара, който ако можеше да измери морала или патилата…
Жельо Михов
24shumen.com
