Снимка – личен архив (След представлението „Михал Мишкоед“ на режисьора Юри Статков с участието на Васил Попов, Рада Спасова, Димитър Димитров, Методи Вълчев, Албена Начева и колеги от състава на театъра. Миленка Маринова – права, в средата)
Бях чувала различни истории за нея. Актьори споменаваха името й с уважение. Когато я освободиха от работа миналата година, ми казаха „и Миленка си отиде от театъра“. Отдавна беше навършила възрастта за пенсиониране, но не можеха да си представят, че вече няма да я срещат по коридорите, на сцената.
Исках да поговоря с нея за работата й. В продължение на 51 години тя отговаряше за театралния гардероб в ДКТ „Васил Друмев“. Не я потърсих веднага, защото емоцията от раздялата с театъра можеше да изкриви разказа й. Видяхме се преди месец. Бяхме се уговорили да се отбие при мене на връщане от нагревките, които си правеше всяка сутрин. Крехките й рамене, носили половин век тежките театрални костюми, вече трудно понасяха болката.
Каза ми, че много се вълнувала за срещата. Спала неспокойно сякаш й предстои да започне работа отначало. В просъница се връщала в годините назад. Събудила се с тревогата, която изпитала в един от най-трудните си моменти в театъра. „Тъкмо бях подредила новия гардероб и през нощта над града се изсипа проливен дъжд. Имах чувството, че потоп се излива. Едва дочаках да съмне и хукнах. Качих се на последния етаж и видях това, от което се опасявах най-много – беше се образувало езеро в средата на гардеробната и част от костюмите бяха мокри и подгизнали. Трябваше да почистя водата, да подсуша помещението, да изсуша навлажнените дрехи, други да изпера, да ги изгладя“, спомня си тя.
След реконструкцията на сградата през 1981 г. й дават целия тавански етаж. Помещението няма прозорци, само капандури на покрива. Всъщност, Миленка започва работа в театъра 10 години по-рано. Отговаря за сценичния гардероб, но поради липса на подходящо помещение, дрехите са разпилени на различни места в града. Натрупала е вече достатъчно опит. Знае как да подреди гардероба, за да не си губи времето в лутане, когато й потрябва нещо. Разпределя и прилежно описва всичко като в библиотечен каталог – дамски, мъжки, детски, рокли, костюми, летни, зимни, исторически, съвременни. На всяка дреха бродира и инвентарен номер. След 2 години е напълно готова. И от сън да я вдигнат, веднага може да каже къде е бомбето на Любо от „Осъдени души“ – в третия шкаф отляво, завито в специален плат, за да не го нападнат молците. Много бързо може да излезе от неприятна ситуация по време на представление и да намери подходящия размер и цвят панталон за Чено (Валентин Ченков), който по невнимание е скъсал дрехата си, а трябва само след минута отново да излезе на сцената.
Снимка – личен архив (С наградата „Мелполет“ по случай 27 март – Ден на театъра, Миленка Маринова – в средата, с черното сако)
Грижи се за над 10 000 костюма от драматичния и за още над 1000 – от турския естраден театър. И всеки тоалет в гардеробната си има история – от коя постановка е, кой е актьорът, който го е обличал. Мило й е да си спомня за актьорите. Има и любими. „Не мога да забравя Ирина Абаджиева и Богомил Симеонов. Всеки път, когато минавах покрай дрехите им, ги прегръщах. В работата опознаваш и обикваш всички, а и те ти отвръщат със същото. Спомням си, в театъра дойде едно момиче (Мария Шипочка), което имаше навика след представление още с отварянето на гримьорната да си изритва обувките. Едната – под масата, другата – зад дивана. Когато си тръгна от театъра, ме прегърна и ми каза – нито мама, нито баба можаха да ме научат да си подреждам обувките, но ти ме научи“, разказва Миленка и се усмихва.
Преди време чула по една от централните телевизии младата актриса Полина Христова, дъщеря на актьора от шуменския театър Тихомир Колев, да разказва през смях история, от която Миленка и днес изтръпва от ужас. В началото на 80-те години в театъра поставят „Конникът без глава“. „На сцената трябваше да излезе истински кон с ездач. Моята задача беше да облека конника, да му осигуря колкото е възможно по-дълъг коридор зад кулисите, за да може да пришпори животното, да спре в средата на сцената и да го изправи на задните му крака. Знаех, че маската на ездача му пречи да вижда настрани, затова предупредих всички да се отдръпнат на безопасно разстояние. Точно, когато конят се засили, 6-годишната тогава Полина се отскубна от ръката на баща си и пресече пътя му. Бързо успях да издърпам една от завесите, за да се отвори по-широко пространство, един от сценичните работници се втурна, грабна детето и се прекатури встрани, преди конят да наближи. Спасихме я буквално за секунди“, вълнува се Миленка.
Бях чувала за нейните прословути тетрадки и я помолих да ми ги покаже. Наистина си струваше. Ако някой реши да пише история на шуменския театър, непременно трябва да прелисти тези страници. От тях ясно може да си представи как са изглеждали на сцената преди близо 40 години героите на Ирина Абаджиева, Богомил Симеонов, Катя Шопова, Сия Драгоева, Димитър Кочланов от „Големият род“. Може да види героя на Васил Попилиев в „Господин Балкански“. Може да се върне няколко десетилетия назад с незабравимата роля на Карла – Карамфила Кръстева в спектакъла „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Да си спомни вълненията на Рада Спасова и Борис Луканов във „Вчерашни целувки“. Да преживее историята, разказана от Илия Раев в „Към пропаст“. Целият репертоар на театъра може да бъде проследен през пунктуалното изписване до най-дребния детайл както на облеклото и реквизита, така и на имената на хората, които създават сценографията и музиката, режисират и реализират спектакъла.
Снимка – личен архив
Днес в театралните афиши вече няма да откриете имената на сътрудниците от работилниците, ателиетата и гардероба, от озвучаването и осветлението. Причините са много, но едно е сигурно – без тях не може да се получи истинско представление. Доказва го и признанието на Христо Бойчев. Неговият мюзикъл „Президентска опера“ е представен за първи път у нас през 1998 г. на шуменска сцена. И това също може да се прочете в нейните тетрадки. Върху програмата за премиерата той пише с автограф: „И в Английския кралски Шекспиров театър биха ни завидели за теб, Миленче!“ Няма гостуващ режисьор, сценарист или художник, който да не е бил респектиран от нейната прецизност, перфекционизъм и отдаденост. Тя е любимата гардеробиерка на сценографа Петьо Начев, най-фантастичният гардеробиер изобщо в българския театър за режисьора Юрий Дачев. Борис Панкин, който поставя „Старо село накрай света“ на Недялко Йорданов в Шумен, е записал върху програмата за спектакъла – „Оттук до края на света няма като теб!“ Режисьорът Борис Голубицки се обръща към нея с думите: „Вие работите не само с ум, но и със сърце“ и споделя, че би искал да има такъв човек в състава си. Стотици са посвещенията с много обич и благодарност, които Миленка Маринова пази за спомен, но не говори за тях. Не говори и за наградите, които е получавала. И не толкова от скромност, а защото смята, че просто си е вършила работата и се е старала да го прави по възможно най-добрия начин.
Роза Енчева
24Shumen.com
