„Бяхме натъпкани десетки хора. Имаше една кофа до вратата, която служеше за тоалетна…“.
Разказ на концлагерист.
***
23 години прекарва по затворите на комунистическа България. Защото защитава правата на турците. Принудително изселен през 1989-а година.
Той никога не си позволи да каже лоша дума за България.
Върна се в родното си село, живя бедно. В края на дните му му бе осигурено скромно общинско жилище, където издъхна.
Никога не пожела да влезе в политиката. И никой не му предложи. Турците го смятаха за герой, но турците-дерибеи с партийни книжки го мачкаха. Той не заслужаваше тяхното внимание, нито добра дума. А и не търсеше това. Трябваше да бъде забравен приживе, за да бъде признат за герой след смъртта си.
Нури Адалъ измина земния си път със своята битка и разбиране за справедливост. И тя не включваше хората от върха на „турската партия“ в България. За него те бяха чужди. Те бяха като онези, които го вкараха в затвора. Една партия от тоталитарен тип, която смазва неудобните дори в режим на демокрация.
Това е съдбата на героите. За тях няма охолство, а единствени спътници им са самотата и болката. Те винаги са сами, завършват пътя си в бедност. Бъдещето им е винаги едно и също-овехтялото легло, куршумът, бесилото…
А, след смъртта им всички негодници използват имената им. Държат речи, снимат се пред… надгробните плочи. Приживе се гнусяха и не пожелаха.
Самотата е наградата за смелите и героите.
***
Избрал да живее в „сараи“, загуби правото си да остане до сетния си час в тях, вече мразен от голяма част от етноса. Това пък е Ахмед Доган.
„Назначеният“ за лидер на турците в България. С агентурното минало в структурите на Държавна сигурност, с партийното инженерство на Андрей Луканов, сромният студент от философския факултет оглавява ДПС.
Десетилетия наред личността му бе митологизирана.
Незаобиколимият фактор, гарантът за мира , архитектът на демокрацията… Близостта му с Илия Павлов отвори очите на Доган, че много пари без власт са нищо, а властта може да бъде капитализирана. И ДПС се превърна в корпорация…
Всички редови депесари знаеха истината: Движението е тоталитарна партия. С „Вожд и учител“, който само изрича, а останалите изпълняват. Не член 6 е „гилотината на ЦОБ“, Доган бе гилотината.
Докторът по философия се обгради през годините с „хунвейбини“ и „кхмери“ по подобие на Мао и Пол Пот. Изповядваше „потенциалната политика“ на Салот Сар (Пол Пот). Неговата прислуга обаче не убиваше, а служеше за мачкане и премахване на неудобните, за изпълнение на волята на „Вожда“. С тази разлика, че Мао прати простите селяни хунвейбини обратно по оризовите плантации след като му свършиха мръсната работа по време на „Културната революция“. Хунвейбините на Доган обаче ставаха все по-богати и по-богати. На гърба на турския етнос, а и на целия български народ.
Заобграден с тях, той се чувстваше недосегаем.
Но на всеки диктатор, пък бил и в този съвсем скромен доганов вариант, му идва краят.
Митовете рухнаха, остава реалността. Далеч от сараите, с малката прислужваща гвардия.
Мълчанието на етноса приключи. А това бе най-големият страх на философа.
Коментар на 24rodopi.com
