Красимир Вардиев е роден в Белослав през 1978 година. Завършил е Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“. В периода 1998-2006г. е носител на 12 литературни награди от национални конкурси за поезия, проза и критика.
Дебютната му стихосбирка “Бордюр” излиза през 2000 година с конкурс на “Свободно поетическо общество”. През 2001 година книгата получава наградата „Южна пролет“. Втората му стихосбирка “Симбиоза” излиза през 2007 година, финансирана от Общински фонд „Култура“ в Шумен. Третата му поетична книга „Плесен” излиза в края на 2013 година.
Негова поезия е включена в антологията на съвременната българска поезия „Сезонът на деликатния глад”, излязла в САЩ.
През 2015 година става носител на Наградата на Шумен за литература.
Публикува през годините в “Литературен вестник”, “Литературен форум”, “Ах, Мария”, „Liternet” “Северняк”, “Златоструй” и сборниците “Невербална комуникация” и “Наопаки”. Негови поетични и прозаични текстове са превеждани на френски и английски.
Година след получаването на голямата награда за поезия на името на Иван Николов това е първото Ви официално интервю, защо?
Не е първото дадено от мен интервю, само ще е вероятно първото публикувано. Все отпадат от дневния ред на различни медии. Или се случват по-важни събития. Или аз не казвам, това, което се очаква от мен. Защото не е време за хвалби. От литература в България живеят четирима човека. Един е поет, но и талантлив романист. С Криско – петима. Това беше шега. Или не беше. В други европейски държави ДДС върху книгите на роден език няма. Проблемът не е толкова, че хората не четат, а в разминаването между доходите и цените на книгите. Цените правят книгите недостъпни, елитарни, а това ги измества извън живота на хората. Някакъв лукс. Излишен. Нещо досадно, за което даскалите да проповядват и опяват. А четенето се възпитава, като всичко друго. Няма ли го в семейството, го няма в бъдещето. Елитарността, която толкова радва някои поети е същото, което унищожава четенето.
Защо колкото повече стават големите Ви награди, толкова повече се затваряте в себе си?
По принцип съм затворен човек. По-скоро интроверт. Но фалшивите приятелства и завистта, които съпътстват тези награди не помагат. Цял куп хора, които доскоро не ми вдигаха телефона или бяха прекалено заети за да се видим, сега ми се радват. Хората искат да общуват с представата си за поет, не с мен. Знам, че поезията е част от личността ми, но не ме изчерпва. Не съм герой, нито правя фокуси. В ежедневието, ако не ме питат – не говоря за поезия, нито за болести. Това са интимни неща. Няма нужда съседите да знаят.
Как оценявате литературната ситуация у нас?
Литературната ситуация не е особено вълнуваща. Излизат много книги, но тъй като от литература не се живее, авторите все по-често са любители и нивото не е високо. В края на годината, както и предишните остават десетина стихосбирки и десетина романа. Другото са неразбрани гении, решили да пишат, без да четат. Без да имаш занаятчийската основа и без познаване на съвременното изкуство не става. Стихосбирката, която е мой фаворит за годината е „Втора кожа“ на Катерина Стойкова. Неглижирането на литературата дава лоши резултати. Пищни рекламни кампании налагат слаби книги. Някой купува прескъпо въпросния „продукт“ и после се преструва, че му харесва. А наум си казва „Никога вече!“
Не Ви ли се струва, че разслоението сред пишещите у нас става все по-голямо и за какво е признак това?
Разслоението е на много нива. Естетическо, идейно, на ниво реализация. Не е непременно нещо лошо, но не е и знак за разцвет, както се опитват да внушат някои самозвани специалисти по всичко. Привържениците на силаботониката, предимно над шейсет годишни – се опитват да сведат поезията до текстове на песни, както е било през седемдесетте. Не съм изцяло против мелодиката в поезията, но само когато текстовете са добри. Сред младите ни поети само Елена Денева пише качествена класическа поезия – нейният уклон към будизма е в хармония с постройката на текстовете и. А владее отлично и свободния стих. Българският фолклор е построен силабически, а не силаботонически ще отговоря на твърдящите, че класическата поезия е традиционна за България. Е, не е. На ниво идеи е интересно какво се случва напоследък. Различни групи се обособяват на база етически или естетически предпочитания. Групата „Нова социална поезия“ се концентрира върху социалната функция на изкуството, а „Нова асоциална поезия“ върху интимната сфера. Личното ми мнение е, че и двете са важни и за съжаление неделими. На ниво реализация в литературата лъсва грозната реалност зад лъскавата фасада на литературата. Езикът ни го говорят малко хора, следователно пазарът за литература е миниатюрен. Тиражите са малки, хонорарите също. Принудени сме да работим други неща, за да оцелеем.
Как оцелява един поет в родната действителност?
В родната действителност един поет може и да не оцелее. Мария Вихров и Ивайло Любомиров не оцеляха. В провинцията май е по-трудно. Липсва творческа среда. А фалшът не е по-малко. За себе си мога да кажа, че работя предимно нощен труд, живея в края на малка тиха уличка с малки къщички в края на града. За съседите си съм нощен пазач, работя в туризма, охрана, доставчик – според това кога са ме питали. Другото не е тяхна работа.
Кога да очакваме нова книга на Красимир Вардиев?
На около пет години събирам достатъчно материал, от който сглобявам книга. Важно е да имам повече текстове. Няма проблем, че ще ползвам само една трета. Важно е книгата да е добре построена, с ясна концепция и силни текстове.
24shumen.com
