Поредно благодарствено писмо към лекари от МБАЛ-Шумен за „висок професионализъм, денонощни грижи и изключително отношение“ е адресирано до ръководството на болницата. „Искам да изразя своята официална и най-искрена благодарност към д-р Петко Загорчев – началник на Спешно отделение, д-р Албена Младенова, началник отделение, д-р Селим Селимов и целия екип на Първо вътрешно отделение за бързата реакция и високата медицинска етика. Благодарение на техните решения, компетентност и всеотдайност лечението на майка ми премина по възможно най-щадящият състоянието й метод, предвид напредналия стадий на онкологичните й заболявания“, пише синът на пациентка от Шумен.
Авторът на писмото е силно впечатлен от топлото, човешко отношение, търпението, съпричастността и разбирането, с което е обградено цялото семейство. Той определя комуникацията с лекарите като ясна, спокойна и вдъхваща доверие. По думите му в нито един момент майка му не се е почувствала като анонимен пациент, а е имала усещане за истинска грижа и подкрепа, което е от огромно значение за психическото състояние на всеки болен.
В заключение той подчертава, че ръководството на МБАЛ-Шумен има пълно основание да се гордее, че разполага с такива изключителни специалисти „с големи сърца“. Те са пример за висока лекарска етика и отговорност, издигат авторитета на болницата и връщат вярата в българското здравеопазване.
76 годишната пациентка бе приета в лечебното заведение с едностранна пневмония и съпътстващи ракови заболявания. Хоспитализирана бе в Първо вътрешно отделение неотдавна и е провеждано лечение в продължение на осем дни. „Запомнил съм последните й топли думи на благодарност и признателност“, сподели д-р Петко Загорчев: Последната дума на пациентката бе благодаря!
Д-р Загорчев, в настоящото благодарствено писмо е споменато и Вашето име. Благодарността на пациента или на негови близки задължава ли лекаря?
– Това писмо за пореден път ми напомня за изконното задължение на един лекар. Ние лекарите не полагаме клетва да връщаме хората към живот. Не полагаме клетва да спасяваме хората. Ние полагаме клетва да ги лекуваме по-най-добрия начин, който медицинската наука изисква, налага. И който сме длъжни да приложим на пациента. Има и случаи , когато болестта е много по-тежка и състоянието на пациента много по-коварно, надвишаващо възможностите дори и на съвременната, дори и най-модерна медицина. За съжаление това са онкологично болните. Ето нещо изключително странно. Ние хвърляме огромни средства за диагностиката на едно злокачествено заболяване, за лечение с най-съвременни методи- хирургични, радио-изотопни облъчвания, химиотерапия. Това са лечения, върховете на медицината в момента. И независимо от всичко не винаги успяваме да помогнем на пациента. Понякога заболяването върви агресивно, а в не малко случаи и съвременните генетични изследвания показват , че даденият вид злокачествено заболяване, за съжаление не подлежи нито на лъчелечение, нито на биологично лечение, нито на химиотерапия и тогава остава задължението на един лекар – да лекува по-най-добрия начин, когато не можем да излекуваме пациента, сме длъжни да облекчим страданието. И да си спомним само за една дума.
– Каква е тази дума?
– Палиация, последните стъпки, които трябва да направим, да съхраним достойнството на пациента, да премахнем болката, да облекчим последните му страдания. Ако е необходимо и до последните минути на живота му. Мисля, че това направи екипът на д-р Младенова. Пациентката бе с напреднало злокачествено заболяване, но с една мантална пневмотия, с тежка дихателна недостатъчност. Да, всички виждаме, че на практика сме безпомощни. Пациентът страда, страдат и неговите близки. И тук е моментът на палиацията, да знаеш, че не можеш да излекуваш, но можеш да облекчиш. И можеш да дадеш последните минути на състрадание към този човек. Всеки човек има право на достоен живот, но има право и на една достойна смърт.
– Казвате, че близки на пациенти, в мъката си, не веднъж задават един въпрос:“Докторе, защо не ни казаха по човешки, казаха го така, далеч от нашата мъка“
– Това се нарича емпатия. А емпатията е задължителна за всеки един медицински служител – и лекар, и медицинска сестра и болничен служител. Това да е вникнеш, да поемеш страданието на пациента върху себе си. Да окажещ състрадание и едновременно с това да не натоварваш собственото „аз“ с чуждото страдание. А само да го приемеш в истинската му форма, мъка и изява. И да помогнеш. Защото , за да помогнеш трябва и да си психически устойчив и психически здрав. Колегите и персоналът не са нито лоши, нито неподготвени. Само често пъти сме прегорели от човешката мъка, от тежките случаи.
– Помните ли случаите, когато помагате, връщате към живот пациента?
– Ние по-рядко помним тези случаи. Но помним винаги и случаите, когато сме загубил един пациент. Това е и причината не малка част от нас да прегорят, да развият прословутият бърнаут. А това не позволява да се впишеш, да се приобщиш към мъката на пациента, на близките. Много е трудно да го постигнем.
– Какво Ви струва да се приобщите към страданието на пациента?
– Много даваме от себе си. Това е огромен морален и етичен товар. Но за огромна моя радост голяма част от колегите носят този товар. Няма да забравя, че д-р Младенова и д-р Селим Селимов, до последно бяха с тази пациентка. Нейните последни думи бяха думи на благодарност към лекарите, които й помагаха.
24shumen.com
