Убийството на Георги Кузев не е само криминален случай. То е предупреждение за общество, което губи границата между добро и зло.
Има престъпления, след които държавата не може просто да каже: „Институциите работят“.
Убийството на 37-годишния Георги Кузев в Пловдив е такъв случай.
Според данните, представени пред съда, той е бил подложен на продължително и изключително жестоко насилие от група непълнолетни. Съобщава се за гавра с жертвата, за гасене на цигари в раните на разбития му череп и върху тялото му, за душене с колани, за документиране на случващото се и за отнемане на негови пари. Това по всички закони е мародерство!
Петимата обвиняеми са оставени в ареста. Съдия Петко Минев определи описаното насилие като нечовешко.
И тук трябва да започне не само наказателното производство. Тук трябва да започне разговорът за България.
КАКВО СЕ СЛУЧВА С НАШИТЕ ДЕЦА?
Това е въпросът, от който политиците не трябва да бягат. Как се стига до момент, в който непълнолетни могат да участват в подобна жестокост?
Проблемът не започва на Младежкия хълм. Започва много по-рано.
В семейството. В училището. В интернет. В средата, в която децата растат.
Когато унижението се превръща в забавление, когато насилието се снима с телефон, когато чуждата болка се превръща в съдържание за социалните мрежи, вече не говорим само за криминален проблем.
Говорим за морален срив.
Ние възпитаваме поколение, което има достъп до повече информация от всяко предишно поколение, но все по-често оставяме без отговор най-простия въпрос:
Кое е добро и кое е зло?
КОЙ ЩЕ ПОКАЖЕ ГРАНИЦАТА?
Думите на Иво Христов за опасността думата „деца“ да се превръща в индулгенция заслужават внимание.
Да, обвиняемите са непълнолетни.
Да, тяхната възраст има значение за наказателната отговорност.
Да, трябва да се изследват семейството, училището, средата и психическото им развитие.
Но възрастта не може да заличи факта, че зад всяко престъпление има човешка жертва.
Има една опасна граница, която обществото започва да губи.
Това е границата между правосъдие и саморазправа.
Ако някой бъде заподозрян в престъпление, държавата има съд, прокуратура и полиция.
Не тълпа.
Не социални мрежи.
Не „ловци“.
Не юмруци.
Защото в момента, в който започнем да казваме „той си го заслужава“, преставаме да бъдем общество на закона.
А КЪДЕ СА ПОЛИТИЦИТЕ?
Това е въпросът, който не трябва да бъде спестяван.
Къде е политическата класа?
Къде е националният разговор за агресията сред децата?
Къде е разговорът за социалните мрежи?
Къде е разговорът за родителската отговорност?
Къде е разговорът за възпитанието?
Къде е държавата?
Не става дума президентът или министър-председателят да се намесват в конкретното дело.
Съдът трябва да бъде оставен да работи независимо.
Но политиците са длъжни да говорят за обществената причина, която стои зад подобни трагедии.
Защото ако държавата се появява само след престъплението, за да съобщи колко души са задържани, тя не управлява проблема.
Тя само отчита последствията му.
МОРАЛЪТ НЕ СЕ ВЪВЕЖДА СЪС ЗАКОН
Можем да увеличаваме наказанията.
Можем да променяме закони.
Можем да създаваме нови институции.
Но никой закон не може да научи едно дете да съжалява.
Това се учи вкъщи.
В училище.
В обществото.
С личния пример.
Затова България има нужда не само от по-добро правораздаване.
Има нужда от морално възстановяване.
От хора, които да имат смелостта да кажат:
Не на насилието.
Не на унижението.
Не на саморазправата.
Не на превръщането на чуждото страдание в забавление.
Не на омразата.
ИМА ЛИ КОЙ ДА ПОВЕДЕ?
Това е може би най-трудният въпрос.
Има ли в България човек, който да излезе и да каже:
„Стига.“
Не „стига тази партия“.
Не „стига този политик“.
А:
Стига морално разложение.
Не ни трябва поредният политически спасител.
Трябва ни морален ориентир.
И този ориентир може да започне от всеки един от нас — от родителя, учителя, журналиста, общественика, свещеника, имама, политиците.
Всеки, който има смелостта да каже на едно дете:
Човекът срещу теб не е мишена.
Чуждата болка не е забавление.
Саморазправата не е справедливост.
А човешкият живот има стойност.
За масонството и политиците могат да се задават въпроси за прозрачност и зависимости. Но нека не превръщаме тези въпроси в конспирации и да наричаме без доказателства когото и да било „сатанист“.
Защото истинският проблем е много по-близо до нас.
НЕКА ГЕОРГИ КУЗЕВ НЕ ОСТАНЕ САМО ИМЕ В КРИМИНАЛНАТА ХРОНИКА
Съдът ще реши съдбата на обвиняемите.
Прокуратурата трябва да докаже обвиненията.
Разследването трябва да установи цялата истина.
Но обществото също има своя работа.
Да си зададе въпроса как стигнахме дотук.
И най-вече — как да не се случи отново.
Защото въпросът вече не е само:
Кой уби Георги Кузев?
Въпросът е:
Какво общество създадохме, в което подобна жестокост е възможна?
И ако днес всички мълчим, утре няма да имаме право да питаме кой е виновен.
Държавата може да накаже извършителя.
Но само обществото може да спаси морала.
Ерхан Алемдар
24shumen.com
