Д-р Десислава Найденова: Любовта е тишината между два удара на сърцето

Д-р Десислава Найденова е на 49 години. Завършила е Медицина във Варненския медицински университет. Вече 20 години работи в МБАЛ-Шумен. Има придобити две специалности – „Вътрешни болести“ и „Кардиология“. Началник е на Второ вътрешно отделение в Многопрофилната болница. Председател е на Районна колегия на БЛС в Шумен, втори мандат.
Есетата в „Безвремие в любов“ са плод на седемгодишно творчество, посветено на любовта. Книгата бе представена при изключителен интерес в лекарското съсловие и почитатели на литературата в Шумен.
 
– Защо най-съкровеното, най-святото чувство – любовта се свързва с безвремие, както е озаглавена книгата Ви с есета д-р Найденова?
– За мен любовта е свързана с безвремие, защото, когато си влюбен ти откриваш цяла вселена от емоции, които не си подозирал преди. Така изпадаш в едно безвремие, което те откъсва от реалността. Посветила съм тази книга на любовта, защото светът в който виждаме да се случват много страшни неща. Любовта е единственият позитивен момент, който прокарва някакъв лъч светлина.
– Какви са въпросите, които задавате с всеки текст?
– Посветила съм текстовете на различни теми – преминавам от романтичната любов към любовта към изкуството, към музиката, към природата. Засягам философски теми. Аз съм лекар и като всеки колега преживявам трудностите в професията. Всеки ден се срещаме с човешката болка, която преживяваме дълбоко. Продължаваме да я носим и след работния си ден. Но сме длъжни да продължим да изпълняваме нашия дълг, като лекари. Затова в тези моменти, в които потъваме в тишина се обръщаме единствено към себе си, към това, което ни дава сили да продължим. А любовта е съкровеното чувство, което ни дава тази сила.
– Трябва ли да си романтик, за да пишеш за любовта?
– Мисля, че това е задължително. Душата ти трябва да го е преживяла, за да може да го претвори в нежна, мелодична и завладяваща поредица от чувствени слова, които да заживеят свой живот. Няма как да го направиш ако не си романтик по душа.
– Любовта може да я възприемете като духовно приключение, като секс, като предизвикателство и борба между половете. Вие как бихте продължили тези думи на писателя, акад. Антон Дончев?
– Аз я виждам като тишина между два удара на сърцето. Като пространство, в което не се доказваш, а се разголваш. Като дом, който не се строи с думи, а с присъствие. Любовта за мен не е сцена, тя е място за оставане. Място, в което силата не е власт, а способността да бъдеш крехък. И смелостта да останеш, когато е най-трудно.
– Поезията обикновено се възприема като език на любовта. В „Безвремие в любов“ Вие избрахте прозата. Защо?
– В поезията се търси рима, ритъм, аз търся дълбочина. Любовта не е „пърхането на пеперуди“, тя идва тогава, когато илюзията на ума рухне и започнеш да виждаш несъвършенствата в другия човек, любовта е сблъсък на два свята, които въпреки разликите се привличат. Прозата ми дава пространство — да дишам, да мълча, да оставям паузи, да не украсявам чувството, а да го оставя истинско.
В „Безвремие в любов“ не търсех красотата на формата, а истината на   преживяването. И понякога тя не се побира в ритъм, тя се побира в смисъл.
– Времето, в което живеем за поезия ли е или за проза?
– Времето е за проза, но би трябвало чрез тази проза да намерим поезията в себе си.
– Майка Ви е поетеса. Тя помага ли Ви със съвети, с напътствия в творческия процес?
– Майка ми е поетеса, но тя пише в по-различен жанр. Аз по скоро съм повлияна от автори и философи, които съм чела в юношеските си години.
– Кои са любимите Ви поети, писатели?
– Любимите ми автори са Хайнрих Хайне, Пушкин. От българските – Яворов. Обичам да чета трудовете на философи, Рене Декарт, психоаналитици, психолози.
– Вън е пролет, а душата ми есен превзема. Капки дъжд и падащи листа“, пишете в едно от есетата. Подвластна ли сте на тъгата?
– Не съм подвластна на тъгата. Подвластна съм на истината.
Тъгата в текстовете ми не е мрак, а дълбочина. Тя е форма на чувствителност, не на болка. Тя е онова тихо пространство, в което човек спира да се преструва и започва да усеща. За мен тъгата не е противоположност на светлината, тя е нейното доказателство. Защото само този, който е способен да страда, е способен и да обича истински.
В творбите ми тя не руши. Тя създава.
– Писането спасява ли Ви от моменти на криза, които всеки човек има?
– Писането не ме спасява от кризите. То ме превежда през тях.
В моята професия човек ежедневно се среща с границата между живота и страха, между надеждата и загубата. Носиш чужди съдби в сърцето си и трябва да останеш силен, докато вътре в теб всичко трепери. Думите са мястото, където си позволявам да бъда човек. Там не съм лекар, не съм роля, не съм авторитет, а душа.
Писането не е бягство. То е форма на оцеляване – тиха, дълбока, човешка.
– Имате ли случаи от лекарското ежедневие, които сте ползвала при написването на книгата Ви?
– Да, много пъти. С колеги често се събираме на кафе и разсъждаме върху различни професионални случаи. Ковид пандемията също донякъде е застъпена – периода 2019-2021 година. Тогава с колегите сме си давали сила, един на друг, как да продължим в такъв тежък момент.
Има погледи на болни, които не можеш да забравиш. Има тишини, които тежат  повече от думи. В лекарската професия има човешки близости, те не се разказват, но остават завинаги в теб. Те не се превръщат в истории. Превръщат се в усещане. В нежност, страх, благодарност. В любов към живота. И понякога точно от тях се раждат думите.
– Ако „Безвремие в любов“ е дебютът Ви на литературната сцена, можем ли да очакваме нова книга, д-р Найденова?
– Имам написани много текстове след „Безвремие в любов“. Поезията не спря, тя се задълбочи. Но за мен книгите не са въпрос на количество, а на вътрешно усещане.
Все още не бързам с издаването. Давам време на думите да отлежат, на тишината да ги подреди, на смисъла да се избистри. Мисля, че една книга не се ражда, когато има текстове, а когато има вътрешна необходимост.
И когато този момент дойде, тя сама ще поиска да бъде споделена.
24shumen.com