Севдие Халибрям: БКП открадна историята на българските турци. Държавна сигурност създаде изкуствена история с ДПС и с Ахмед Доган

Дъщерята на една от легендите сред турската и мюсюлманската общност в борбата им срещу Възродителния процес и комунистическия режим, завежда съдебен иск срещу България заради системните репресии, на които са били подложен баща й и семейството им в продължение на години.

След Нури Адалъ, Халибрам Ибрям от хасковското село Караманци е един от най-дълго прекаралите по комунистическите лагери и затвори български турци. Той е един от автентичните борци за правата и свободите на турците и мюсюлманите у нас, съпротивлявал се срещу идеологията на БКП и репресиите на Държавна сигурност (ДС).

Халибряма, както е известен в средите на политическите затворници, почина през януари 2021 година. Той бе главният герой във филма на Татяна Вагсберт „Технология на злото“, посветен на смяната на имената на турците и последвалата голяма екскурзия, довела до прогонването на над 300 хил. сънародници.

Севдие Халибрям е лекар по професия и от години живее и работи в Истанбул.

– Баща ми и неговите спътници от 35 г. нито за миг не са престанали да търсят и да опитват всички правни пътища за наказване на виновниците за Възродителния процес. Най-важният завет на баща ми беше, ако не види края на делото за насилствената смяна на имената на турците, ние децата му, задължително да продължим тази битка в България и да я доведем до край. Татко не дочака дължимата справедливост. Не видя нито един осъден за тежкото престъпление, граничещо с геноцид. Не видя дори истински процес срещу някой от насилниците. Българската държава остана длъжник към жертвите и хиляди семейства с разбити съдби.

През последните няколко години положителните развития на дела с жертви на Възродителния процес ни обнадеждиха. Затова аз и семейството ми завеждаме иск срещу държавата за осъждане на виновниците и търсене на справедливост за жертвите. Правосъдието е нужно на всеки. По една или друга причина, на всеки по някое време може да се наложи да се облегне на него. За това всяка една демократична стъпка в България, не само в областта на правосъдието но и във всички сфери мен ме радва. Едва тогава всички ние макар и от различни принадлежности по етнос и религия ще сме равни и братски щастливи. Между впрочем това няма да само съдебно дело в памет на баща ми, това е дело в името на всеки, който е преживял несправедливост.

– Баща ми беше човек с силен характер. Той проявяваше и преживяваше всичките си чувства в крайност. Като родител ни обичаше силно и дълбоко, като съпруг беше крайно верен и закрилящ, като дядо беше много мил и поучителен, като съсед много вежлив и щедър. Имаше свои принципи и по отношение на тях беше безкомпромисен. Например той никога не прости на тези, които се предадоха, не устояха и не се противопоставиха на униженията на тоталитарния режим. Заради тези качества и характер хората го уважаваха и се съветваха, но имаха и респект от него. Той не можеше да премълчава нередното, несправедливото и злото. А най се вбесяваше когато му се налагаше и заповядваше нещо. Беше шило и не се побираше във всяка торба. И като войник не е „стоял мирно“ и е подстрекавал трудоваците срещу строгите условия на работа. Тогава е написал критика към една статия в „Работническо дело“ и е бил задържан и затворен в концлагера край Белене.

Това се случва през 1951-1956 г. Цели 4 години и половина е бил подложен на унижения и изтезания. След излизането от лагера тормозът не е престанал. Периодично е бил викван в МВР, бил е под постоянен надзор. Но всичко това не го е разколебало и срутило, той все е намирал сили да остава на крак и да вдъхва надежда на хората.

Когато през 70-те години на миналия век, тоталитарният режим насилствено е почнал да събира подписи от хората за премахване на уроците по турски език от образователната система, баща ми пръв се е противопоставил и надигнал глас, че това са сериозни стъпки на наближаваща асимилация.

Татко винаги е бил истински демократ, винаги е твърдял, че езикът и вярата на хората трябва да са под строга охрана на правовите държави. Само тогава, независимо от това какви са, що са, къде са, те могат да живеят мирно, равно и братски. В действителност татко предрече тежките събития, които се случиха с нас през 80-те години. От различни посоки започнаха да идват вести, че са сменяли имената на турците.

– Беше зимата на 1985 година. Бях първи курс студентка в Медицинския институт в Стара Загора. Беше се сбъднала мечтата ми да стана лекар. Бях щастлива и развълнувана. Януарската сесия беше почнала. Явявах се на първия си изпит. Мина отлично. На излизане от залата ме посрещна секретарката от катедрата и ми предаде, че ме викат при ректора. Знаех защо ме викат, вече бях чула че много турски студенти са пратени по домовете си, за да получат новите си паспорти с променени имена. Само с българско име можеха да продължават образованието си. Не бях се излъгала. Ректорът ме посрещна любезно: „Типично славянче, нали така колеги?“ После погледна колегите си – все едно очакваше потвърждение на казаното. „Не славянче, аз съм туркиня“, отвърнах. Но за да се явя на следващия изпит трябваше да дойда с новия си паспорт. Прибрах се при семейството в Караманци. Всички бяхме категорични, че няма да приемаме други имена.

В една студена снеговита януарска неделя се готвехме за закуска. На дворската врата се появиха 6-7 униформени лица (военни или милиционери не си спомням точно). Влезнаха, претърсиха къщата, преобърнаха цялата библиотека и гардеробите. Накрая сложиха белезници на баща ми и го отведоха. Цели 3 месеца не знаехме къде е той. Майка ми за тези 3 месеца се състари с 30 години. Съседите се плашеха да ни идват на гости, да общуват с нас. В магазините властта беше забранила да ни продават храна и стоки. Дядо ни снабдяваше с хранителни продукти. От Медицинския Институт ме търсеха да се върна и да продължа обучението си. Но ние цялото семейство се бяхме заклели да не се предадем. Мъката ми беше неописуема. Срути се целта на живота ми да бъда лекар.

Когато всички мои връстници тичаха щастливо подир мечтите си, аз бях изправена пред тази жестока дилема. Все още нямахме новини от баща ми. След няколко подадени молби в МВР накрая научихме, че е бил в арест в София. По-късно удовлетвориха молбата ми да се видя с татко. Бяхме учудени, как така ни разрешиха свиждане. После разбрахме, че чрез мен са искали да пречупят баща ми да се откаже oт съпротивата си.

– Отидохме до София с майка, но само на мен разрешиха да се видя с татко. Един полицай ме взе и със асансьор слезнахме няколко етажа в подземието. По коридорите сякаш се усещаше духа на смъртта. Беше потискащо и страшно. В миг отсреща се появиха двама надзиратели влачещи един изтощен, измъчен човек, повече приличаше на труп. Полицаят, който ме придружаваше ми посочи врата вдясно и ми каза да влезна. Вътре седеше един цивилен с крака протегнати върху масата. Поздравих го, а той ми посочи стол да седна. След миг на вратата се появиха трите лица, които бях видяла в коридора. Бях жестоко потресена от гледката. Едва се държах да не припадна. Човекът когото оприличих малко преди това на труп беше баща ми. Едвам го познах. Прегърнахме се, после помогнах на баща ми да седне. Разгневена исках да викам на цялата вселена за случилото се с него.

Той на турски ме попита за майка и сестрите ми. Надзирателят изкрещя и каза че ако чуе още една турска дума ще прекрати свиждането. И така цели 5 минути без да промълвим друга дума приключихме срещата. На раздяла татко ми подшушна да се върна в Университета и да продължа образованието си. Така в мъка и страдание изминаха годините до принудителното ни изселване в Турция, бяхме опасни за режима.

– След падането на комунистическата тоталитарна власт, България преживя тежки години на беднотия и икономическа разруха. Българите и турците заедно споделяха тези нещастия, но турците допълнително носеха и раните на Възродителния процес.

При тези социално-политически условия на преходния период създаването на ДПС породи голяма надежда. В лицето на тази партия вече турците имаха представителство в политическата арена. Вече имаше кой да защитава интересите им, поне така мислехме. На ДПС се падаше и голямата отговорност да възстанови сринатото от тоталитарния режим единство и братство между двата етноса.

За съжаление обаче тази партия се оказа продукт на ДС. Такава е била още с раждането си, за това е обречена на смърт. Тя е нямала никаква обоснована историческа и политическа основа. Много жалко, че остана толкова дълго на историческата сцена. Според мен отговорността за правата и свободите на малцинствата трябва да е обща отговорност на всички партии. Ангажирането само на една партия с малцинствените проблеми е също дискриминация. Но нямаше как по друг начин да се развият събитията. Представителите на тоталитарния режим са били предусетили наближаващия си край, най-много се плашеха от съпротивата на турската общност.

Баща ми и такива като него представляваха голяма опасност. За комунистите те бяха потенциални подпалвачи на обществените съпротиви. Именно затова те ги задържаха и изолираха от народа, а като му дойде времето ги екстрадираха от страната. Ако бяха оставили историята да си тече по естествения и ход, от тези борци за справедливост щяха да се породят истинските лидери на турската общност. В този смисъл БКП откраднаха историята на българските турци. Създадоха изкуствена история с ДПС и с Ахмед Доган.

– Истинските герои , които не се предадоха на Държавна сигурност и комунистите познаваха Доган, само не знаеха по какъв начин той е попаднал сред тях в затвора. Татко разказваше, че още в затвора са го подозирали, че е доносник и са спирали политически разговори, когато се появи сред затворниците. Но когато видяха на политическата арена ДПС и действията на „лидера“ Ахмед Доган, тогава разбраха как е попаднал сред тях. За провалените надежди на хората през демокрацията особено тежка е отговорността на ДПС и на нейния “създател” Ахмед Доган, който вместо да иска справедливо наказание, повтарям – не отмъщение, а справедливо наказание за възродителите, избра да пие кафе с диктатора Тодор Живков. Помня, сякаш бе вчера, колко тежко баща ми преживя този срамен акт на предателство от страна на Доган.

Вече 35 години, репресираните и всички други жертви на Възродителния процес търсят правни пътища за наказване на виновниците. Доган и партията му никога не бяха при тях и не им протегнаха ръка.

– Единствено правосъдие, макар и закъсняло, но правосъдие. То е нужно за паметта към мъртвите, но е и морална утеха за живите.